Абстракт

В студията е направен опит да се обобщят и анализират състоянието и динамиката на процесите на регионална и селищна депопулация в България. Този аспект на изследването дава географска конкретизация на фона на тенденцията на общо намаляване на населението на страната вече почти четири десетилетия. Продължаващата демографска криза, установима, като цяло, чрез показателите на естественото възпроизводство, миграциите и демографските структури се характеризира с редица особености на регионално и селищно ниво. Те отразяват нарастващата териториална неравномерност в социално-икономическото развитие – концентрация на населението в малък брой центрове на растеж при разширяващата се, предимно аграрна и по-бързо обезлюдяваща се периферия. Именно в последната се наблюдава екстремен спад в населеността – своеобразно демографско опустиняване с предвидимо неблагоприятни последици за регионалното и местното развитие.
Съпътстващите трансформации в селищната мрежа се изразяват в нарастването на броя на напълно обезлюдените населени места и на такива с минимален брой население, функционалното обезличаване на традиционни селищни центрове и разпада на локалните селищни връзки. Потърсена е приемствеността между интензивните процеси на миграции към градовете през втората половина на ХХ в. и съвременната териториална конфигурация на гъстотата на населението. Анализирани са темповете на промяна на броя на населението на населените места в съвременния период във връзка с идентификацията на т.нар. ядра на демографско опустиняване и зоните на най-интензивна депопулация в България.