Общата подготовка за старостта се превръща в нов призив на съвременните общества и основна тема на европейските и американски стратегии в сферата на здравеопазването и социалната дейност. Откроена е ролята на мотивирането на старите хора към физическа и интелектуална активност – предпоставка за дълголетие в по-добро здраве, подплатено от реализирано благосъстояние и чувство на радост от живота. С оглед определяне афинитета и интереса към конкретни сфери и цели на живота (професия, семейство, политика, вероизповедание, спорт, хобита, приятели и познати, свободно и непланирано време) на лица над 60 годишна възраст, е проведено трансверсално социологическо изследване чрез пряка индивидуална анкета с 5-степенна скала на затворени въпроси, маркиращи степента на тяхната значимост. Разработен е собствен методологичен подход под формата на теоретико-приложен модел, с изведени индикатори (подвижност, телесна болка и неразположение, ред и чистота, любопитство и интелект, уважение от близки и околни, финансова обезпеченост и др.) за измерване, оценка и обективна характеристика на качеството на живот (КЖ) в тази възрастова група, целещи определяне възможностите на индивида да функционира пълноценно и постига удовлетворение от реализация на житейските си роли. Обособено е виждането, че на този етап фундаменталната концепция за успешното остаряване все още се интерпретира като предизвикателство, а не като триумф на човечеството.

Във връзка с демографските промени и остаряването на населението е обоснована необходимостта от целево разработени стратегии и политики за оползотворяване на потенциала на възрастните хора. Представени са концептуалните тези по проблема като база за разработване на основните стратегически цели и подходи по използването на този обществен ресурс. Изложени са европейските визии относно съдържателните аспекти на политиките за разкриването и оползотворяването на капацитета на възрастната генерация. Прилагането им у нас е пречупено съобразно националните специфики на процеса на стареенето на населението и традиционните ни виждания за живота в напредваща възраст. Проследени са основните документи на европейско и национално равнище, съдържащи приоритетите на политиките в тази област и ориентирите за нормативната база, гарантираща достъпа на възрастните хора до продължаващо участие в развитието.

В статье проведен анализ возможных последствий для благополучия населения России изменений в государственной пенсионной системе, связанных с повышением пенсионного возраста и вступивших в силу с января 2019 г. с принятием Федерального закона № 350-ФЗ. В статье отмечено, что в связи с повышением пенсионного возраста возникает необходимость трансформации всей системы социально-трудовых отношений в российском обществе. Обосновано, что при решении проблем эффективного использования трудового потенциала пожилого населения необходимо налаживание гибкой системы коммуникаций с пожилыми работниками, основанной на учете их потребностей и интересов. Сделан вывод, что особую важность в сохранении и повышении уровня благополучия работников старшего поколения приобретает формирование институциональной среды по поддержке здоровья пожилого населения и развития системы непрерывного образования взрослого населения.

В изследването е аргументирана необходимостта от развитие на дългосрочни грижи в България, вкл. от развитие на публичните услуги въз основа на анализ на демографската ситуация в страната и необходимите социални трансформации. В ситуация на силно остаряло население, увеличаване на броя на най-старите хора и на самотните стари хора, при специфичната възрастова структура на миграционните потоци, при свитата работната сила и необходимостта от повишаване на заетостта компенсаторната роля на публичните политики, които да подпомагат хората в нужда от дългосрочна грижа и техните семейства е критична. Предлагам методологично обоснован избор на дефиниция за дългосрочна грижа, критерии и показатели, въз основа на които да се направи оценка на потребностите. Направената оценка на потребностите и на покритието на социални и здравни услуги показва, че според микса от различни видове дългосрочна грижа в България, тя попада в групата страни в Европа с най-слабо развити публични услуги в тази област. Представените оценки биха могли да подпомогнат планирането на политиките по дългосрочната грижа в България.

Отбелязва се, че страната е специфично място на демографския преход по време и събития довели до снижаване на естествения прираст, водещ до стабилно население и незабавното му превръщане в отрицателно растящо през близо три последни десетилетия. Този период се счита за пети стадий на прехода към специална околна социална среда и дългосрочен спад в броя на населението и на раждаемостта при нарастване на смъртността. Решителната роля на смъртността обикновено се обяснява с остаряването, доколкото около 80% от умиранията са сред възрастното население на 65 и повече години. Смъртността изглежда надценена, в случай, че не се отчита статистически възрастовото структурно изменение и скоростта му при намаляващ размер на населението. През посочения период възрастното население корелира с почти неизменно равнище на умиранията при слабо вариране и с известно понижение на смъртността, което проличава от лекото нарастване на продължителността на живота. Възрастовата структура зависи повече от ограниченията на раждаемостта и трайните фактори в развитието на младото поколение, както и от огромната външна емиграция. Това се доказва от различните проучвания на научните изследователи – социолози, демограф-статистици, икономисти, географи, социални медици и др., които предоставят данни за специфичната смъртност във връзка с техните изследвания. На тази база тук се обясняват особеностите на смъртта в България. Едновременно се изясняват потребностите от интегриране на познанията и на самите изследователи в различни области на смъртността в помощ на научните достижения и демографската политика.

Състоянието на здравната система през последните десет години в България се характеризира с намаление: на населението; на хората в трудоспособна възраст; на лекарите и другите медицински специалисти, като същевременно се наблюдава тенденция на увеличаване броя на лечебните заведения и болничните легла; хоспитализираните пациенти; размерът на финансови средства, заделяни за здраве; дните с временна нетрудоспособност. Целта на настоящото изследване е да се проучат социалните рискове, които най-силно влияят върху общинското здравеопазване, управлението на човешките ресурси в общинските болници, мнението за мотивираността в изследваните медицински екипи на общинските болници и оценката им за управлението на лечебното заведение. Материал и методи: Проведено е анкетно проучване като единици на изследването са медицински персонал и ръководството на БЛЗ в 10 общински ЛЗ. Валидни анкети „Ръководство“-112, „Лекари“ и „Специалисти по здравни грижи“-183. Проучена и анализирана нормативната уредба в областта на здравеопазването, публикуваните стратегии и концепции за развитие на здравеопазването, състоянието на здравните системи в Европа, НЗОК, годишни доклади на НЦОЗА, ИАМО, НЗОК, МЗ, Евростат, НСИ, МТСП, публикации и др. Резултати и обсъждане: Направени са изводи, свързани със социалните рискове като фактори, така и влиянието им върху мениджмънта на човешките ресурси в общинските болници. Като обобщен анализ се наблюдават следните тенденции: Необходимо е медицинската услуга да се разглежда като услуга, подчинена на пазарни правила, съчетани със социални елементи, а не обратното. Предизвикателство се оказва и системата за възнаграждение, която се прилага в болничната помощ. За да има успех тази система, тя трябва да бъде обвързана с резултатите и да разчита на общата идея за справедливост, възприета от персонала. Негативите, свързани с високата гъвкавост и мобилност на работната сила в здравния сектор се свързват с намалената възможност за изграждане на компетентности и кариера на заетите в медицинските заведения у нас.