Поставя се проблемът за развитието на човечеството като център сред екологичните системи и надмощието му като биологичен вид, отърсен от натуралния подбор и с възможности за демографска експанзия, както и за намеса в собственото си възпроизводство. Анализират се изключително високите темпове на прираст на световното население през последните три века, разискваната вече дълго време опасност от изчерпване на ресурсите – за съществуващото население и като неблагоприятна перспектива за бъдещото поколение. Римският клуб е първата неформална научна група, която сигнализира за това към 70-те години на миналия век и посочи чрез моделите на динамика на системите, че висакият прираст, който от 50-те години на ХХ в. и до сега е присъщ на развиващите се страни трябва да се ограничи под контрола на хората, а ООН внедри широка програма за ограничение на раждаемостта и ускоряване на демографския преход в тези страни, които за половин век достигнаха 81% от световното население с около 7 млрд. към 2011 г. Подчертава се, че има много прогнози за завършването на този преход, но нито една за перспективите след него. Точно в тази връзка се представя примерът с България, бързо осъществила този преход и без задържане на стабилно развитие на населението, започнала постепенен спад на броя му при ниска раждаемост, нарастваща смъртност и силно застаряване – процес, приемащ характер на демографска криза. Поставя се хипотезата, че световното население вероятно може да следва подобен модел, който според някои български изследователи се приема за пета фаза на демографския преход. Подобна перспектива е вероятност, която трябва да се има предвид от изследователите и политиците. Предотвратяването й следва да се третира като отговорност не само за съхраняване на ресурсите в полза на бъдещето поколение, а пред човечеството и неговото съществуване.

В статията се разглежда тенденцията на намаление на населението от началото на 21 век в някои европейски страни. Основната цел на изследването е на базата на емпиричен анализ да се направи обща оценка на размера, структурата и тенденциите на изменение на отрицателния растеж на населението в тях през последното десетилетие. В статията са представени резултатите от анализ на динамиката на общия коефициент на нарастване (или изменение) на населението в страните от ЕС за периода 2001–2012 г. Анализът е извършен посредством три показателя: общ коефициент на нарастване на населението, брутен коефициент на естествен прираст и брутен коефициент на нетна миграция. Използвана е 4-степенна класификация на страните според размера на изменение на показателите през разглеждания период, фокусирана върху отрицателния и нулев растеж на населението. Това позволява да се направи обща оценка на еволюцията на групите страни с намаляващо или стагниращо население пред изследвания период. В изследването е използвана информация от базата данни на Евростат и публикациите на Департамента по населението на ООН. Посочени са причините за появата на отрицателен растеж на населението в някои от европейските страни през посочения период. Очертани са и най-общите демографски последствия от този процес за страните с висока по размер и дълготрайна тенденция на намаляване на населението на примера на България.

В тази студия е представен преглед на традиционните и най-нови методи за изследване на раждаемостта, като се набляга по-специално на аспекти, които са свързани с процеса на отлагане на ражданията. Поради наблюдаваните ниски равнища на раждаемостта в голяма част от развитите страни през последните десетилетия, се възроди отново дебатът за периодните измерители на раждаемостта и тяхната интерпретация. Изследването на процеса на раждаемост само въз основа на напречни измерители, какъвто е и тоталният коефициент за плодовитост, не позволява да се изучат в дълбочина всички негови характеристики и детерминанти. Това може да доведе до изкривяване на изводите и заключенията относно настоящото и още повече – бъдещото фертилно поведение на жените. Поради актуалността на процеса на отлагане на родителството и неговите дългосрочни последици върху равнището на раждаемост през последните години са разработени редица методи, които анализират този процес в различни негови аспекти. Целта на настоящото изследване е да направи кратък обзор на методите, без да претендира за изчерпателност, разработени през последните години за коригиране на периодните и кохортните измерители на раждаемостта, както и за прогнозиране на завършената раждаемост на кохортите жени все още в репродуктивна възраст. Получените ажустирани измерители са по-точни индикатори за раждаемостта от наблюдаваните през дадена година. В същото време, кохортният анализ на раждаемостта в условията на преход към отлагане на ражданията и евентуалното последващо възстановяване на отложените раждания би бил добра основа за изграждане на точни прогнози за развитието на раждаемостта, както и за вземане на правилни политически решения за облекчаване на последиците от наблюдаваните ниски равнища на раждаемост през идните десетилетия.

В статитята се анализара динамиката на раждаемостта през последните десетилетия. Основният аргумент е, че юношеската раждаемост в България е твърде висока спрямо другите европейски страни, което определя нуждата от специална политика на държавата, както и корекции в съществуващата политика. Обществото е заблудено относно оценката на тенденциите на раждаемостта, тъй като общото мнение, че тя е твърде ниска и намалява, докато в действителност раждаемостта (измерена чрез тоталния коефициент, TFR) нараства през последното десетилетие. Съвременното равнище на раждаемостта е около средното за Европа. Тенденциите са към повишаване на TFR, а очакванията, основаващи се на определени демографски аргументи (преструктуриране на раждаемостта по възраст), са че този тред ще продължи в бъдеще. Независимо от това се налагат спешни реформи в политиката, които да бъдат насочени към намаляване на юношеската раждаемост. При сегашната политика високата юношеска раждаемост е начин за оцеляване, практикуван (рационално) при крайна бедност, типичен за някои сегменти на етническите роми. В тези групи младите хора (в юношеска възраст) се подтикват от родителите и социалната им среда към ранна раждаемост като средство за получаване на доходи – надбавки за майчинство и помощи, предвидени с цел оцеляване при крайна бедност. В същото време обаче юношите, които стават родители, „отпадат“ от училище, което на свой ред води да затваряне на порочния кръг на бедността, тъй като те остават ниско образовани или неграмотни.

В настоящия анализ е направен опит да се проследи как бракът като социален феномен и семейството като интегративна структура на обществото, крепящо социалния ред, се променят във времето. Основният акцент пада върху динамиката в концепцията за брак, семейство в историческа перспектива и зависимостите между факторите, които оказват влияние на тази динамика. Другата основна задача, която си поставя анализът е да проследи какви са новите алтернативни форми на брака и семейството в глобален аспект. Освен брака и семейната институция, важна точка в тази статия е и променящият се облик на развода: причините, тенденциите и факторите, характеризиращи прекратяването на брака в съвременните общества. Подходът в това изследване е социологически и търси динамиката в гореизброените социални институции, като крайната цел се допълва с едно „методологическо“ желание да се откроят индикатори за ефективна и обективна социологическа диагностика и прогнозиране.

Целта на статията е да разкрие нагласите и очакванията на хората спрямо семейната политика, по-конкретно семейните помощи като инструмент за провеждане на политики през последните 20 години. Ние отчитаме, че субективният ингридиент на анализа на политиките зависи от социално-политическия и икономическия контекст, задаващ рамките на функционирането на социалната политика. Анализът се основава на 2 задачи: 1) контуриране на основни резултати от проведени през последните 2 десетилетия национални и международни изследвания по темата за оценката на мерките на социалната политика; 2) представяне на анализ на онлайн форуми като се използва база от медийни данни, покриващи периода 2011–2013 г. Чрез прилагането на тематичен анализ са изведени основни теми, принципи и диференциации в нагласите на хората към родителския отпуск, дискутирани в онлайн форуми. Миксираната картина от мнения съответства на противоречивите промени в областта на социалната политика, осъществявани след 1990 г. Анализът потвърждава, че дискурсите за социалната и семейната политика са важна част от процеса на конструиране на политика, основана на доказателства, както и за нейната ефективност.

Според класификацията на НСИ за най-малки селски селища в България са определени селата с население до 200 жители. Половината от 5000-те села в България спадат към тази категория, но в те са обитавани едва от 8.2 процента от селското население на страната според Преброяването на населението и жилищния фонд през 2011 г. В резултат на продължителното въздействие на процесите на депопулация върху обширни, предимно аграрни райони в страната, категорията на най-малките села е нарастнала значително като обхват през периода след 1946 г. поради обезлюдяването на села с население до 500, до 1000 и дори до 2000 жители, които са преминавали в категорията на най-малките селища. В същото време поне голям брой селища от раглежданата категория са заличени през последните 6 десетилетия поради пълно обезлюдяване, а в близо 200 от сега съществуващите най-малки села вече не живее никой. Демографската ситуация сред жителите на намиращите се предимно в планинските и полупланинските райони много малки села е много тежка поради пределното застаряване на населението. Единствено в обитаваните предимно от българомохамедани и отчасти от турци махали в Родопите се регистрират позитивен естествен прираст и имат шанс за устойчвиво развитие благодарение на сравнително младото си население и на традиционно ниската му миграционна подвижност.

Стареенето се разглежда като процес, засягащ изменението на цялостното демографско и икономическо възпроизводство. Специфичните му особености в България се определят по интензивността на повъзрастовото преструктуриране на населението (1990 г. 20.4% над 60 и повече години, 2010 г. – 25.1%, 2030 г. – 26.6%) при неблагоприятните жизнени условия на преход през този период към пазарна икономика, силен спад на раждаемостта и нарастваща смъртност. Позовавайки се на концепцията на ЕС за активен живот на възрастните, както и на твърденията на редица европейски изследователи авторът защитава позицията им за полезността от възрастното население при добра обществено-държавна организация. Нещо повече, приема, че това е единственото алтернативно решение при забележително влошените показатели на развитието у нас – ниска производителност, недостиг на млада работна сила, ниски пенсии и ниска заетост на пенсионирано население в по-млади възрасти, все още работоспособно и със запазени професионални способности. Удължаването на човешкия живот в добро здраве, непостигнато у нас, се разглежда като бъдещо решение за един от важните източници на работната сила и ускоряването на икономическия растеж, а заедно с това – на подобряване на жизнения стандарт на всички поколения, както и на устойчивостта на населението.

В настоящето изследване се предлагат модели на връзките между образователната структура на икономически активното население и основните фактори за нейното изменение. В него се излагат получените резултати от идентифицирането и анализа на факторите за изменение на образователното равнище на икономически активното население в България през периода на преход към пазарна икономика. За измерител на образователното равнище се използва понятието „образователна структура“. Изследването обхваща най-значимите фактори, влияещи върху формирането и моментното състояние на образователната структура на икономически активното население през преходния период. Обобщени са резултатите от прегледа на специализираната икономическа и демографска литература относно моделирането на връзките между образователната структура на икономически активното население и основните фактори за изменението £. Разгледани са класовете макроикономически модели, в които присъства като отделен елемент образователното равнище на населението, и които могат да се използват за идентифициране на връзките между образователната структура на икономически активното население и факторите, които оказват влияние върху неговото изменение на макроравнище. Направен е преглед на научните изследвания, в които обект на изучаване са частични зависимости на образователната структура на икономически активното население (или негови подгрупи) от определен фактор и на моделите на тези връзки. Предложени са два теоретични модела, описващи процеса на формиране и моментното състояние на образователната структура на икономически активното население в България през посочения период.

В настоящото изследване, посредством осъществяването на цялостен анализ върху проучването на историческата демография на България, се цели да се определи неговото място в българската историопис. Прегледът на историографията посветена на тази проблематика, позволява да се установи, че въпреки постигнатите резултати проучването на демографската история на България е все още в началния етап на своето цялостно формиране като самостоятелен дял от родната ни историография. С оглед преодоляването на това състояние и очертаване перспективите в развитието на тази сфера от родната историопис се фиксират основните задачи, стоящи пред изследователите, които биха насочили усилията си в това научно направление.

Статията разглежда един слабо проучен проблем в историко-демографските изследвания в България – разводите сред християните през ХІХ в. Информация за тях се открива в Кодексите на Търновската и Пловдивската митрополии и Протоколната книга на Хасковската българска църковна община. Представени са каноничните норми на Православната църква по отношение на брака и неговото прекратяване, както и предписанията на обичайното право и регистрирането им в изворите. Интерес представлява динамиката на разводите в Търновската митрополия за периода 1847–1878 г., като изясняването на причините за нея остава обект на по-задълбочено изследване.

статията се проучват проблемите, свързани с политиката на османската власт относно имиграцията в българските земи през XVIII–XIX в. (до 1878 г.) на немюсюлмани (християни и евреи) от Хабсбургската (Австрийската) империя, Руската империя, Дунавските княжества Влахия и Молдова (Румъния) и други европейски държави. Установяват се целите, които преследва Високата порта с приемането и настаняването в българските земи на европейски имигранти немюсюлмани, средствата, които използва османската власт за осъществяването на тази политика и постигнатите резултати.