Статията се отнася до малцинствените публични политики в либерално-демократичните общества. Редица техни неуспехи, проявили се в практиките на обществения живот, се обясняват като следствие от тяхна едностранчивост. В статията се разграничават два вида такива политики – универсалистки (от „ортодоксално“ либерален тип) и партикуларистки (националистки или мултикултуралистки). Аргументира се тезата, че нито „чистият“ универсализъм, нито екстремният партикуларизъм могат да служат като адекватни подходи към комплексните проблеми на, преди всичко, етническите и религиозните малцинствени общности. Коментират се и, в позитивен план, два съвременни опита за синтез на тези публично-политически начала в лицето на политическия либерализъм на Джон Ролс и теорията на делиберативните политики на „два коловоза“ на Юрген Хабермас.

В статията са разгледани основните теоретични разработки за миграционния натиск и е предложена негова работна дефиниция. Разгледан е миграционният натиск, упражняван към Европа по Източно-Средиземноморския миграционен път, преминаващ алтернативно през Гърция или България. Констатирано е, че това е основен миграционен маршрут към ЕС, като по него за периода 2009 – 2014 г. са преминали 32.7 % от регистрираните нелегални имигранти в ЕС.Основните страни на произход са Сирия, Афганистан и Ирак. Този факт определя облика и на нелегалните имигранти в България. От 39492 души, поискали закрила в България през периода 1993 – 2014 г., са удовлетворени молбите на 15774 души или на 39.9 % от всички кандидати. Направена е прогнозата, че през периода 2015 – 2025 г. с оглед на очакваното увеличаване на населението в трудоспособно възраст в Сирия, Афганистан и Ирак с нови 16 млн. души и затрудненията на националните икономики да създадат съответния брой работни места, ще се формира нов излишък от работна сила, който ще доведе до засилването на миграционния натиск по Източно-Средиземноморския миграционен път. Това от своя страна ще доведе до продължаване на тенденцията към поява на нови идентичности в България и на Балканите.

Имиграционният натиск върху Европа, доминиран от ислямска компонента, генерира проблеми в социалната сфера, образованието, религиозното общуване и сигурността. Тенденциите, свързани с нарастващия брой имигранти се свеждат до: • Трудности при интеграцията в западните общества и гетоизиране на „различните“; • Обособяване на паралелни общества и роене на т.нар. чувствителни зони; • Спад на привлекателността на мултикултурния модел; • Радикализиране на мюсюлманите; • Конструиране на маркери на идентичност.

Текстът е опит да бъдат проследени последиците от трансграничното разделяне на семействата върху груповата културна идентичност не само на първото и второто поколение емигранти, но и на онази част от нуклеарното семейство (предимно децата и старото родителско поколение), които остават в България. Анализът е базиран на дългогодишно наблюдение на терен, на вторичен анализ на свободни интервюта и фокус групи, както и на необнародвани интервюта. За културата и религиозните разбирания на мюсюлманите е труден за осмисляне и дълбоко преживян екзистенциален шок фактът, че семейството вече не е базирано на съжителство на едно и също място, в традиционната общност и среда, а и в обичайната йерархия вътре в нуклеарното семейство. Търпят сериозни промени и разбиранията на мюсюлманите за отношенията между малкото семейство и разширения му родови вариант. В името на просперитета, в рамките на двадесет и пет години традиционното семейство се изгубва и се превръща в нещо фрагментирано, пространствено разпръснато и с изтъняващи, а след време – частично прекъснати социални, културни и йерархични връзки. Въпреки засиления научен интерес, както и натрупаните знания до 2015 г., проблемният кръг за семейните трансформации и местните социални мрежи все още остава маргинален, а теренният материал непълен и разпокъсан.

Засилените процеси на мобилност и миграция, особено след присъединяването на България към ЕС, водят до увеличаване на етническото многообразие, до промяна в конфигурацията на етносите и до усложняване на междуетническите отношения в страната. Редом с традиционните етнически малцинства, нараства броят и на имигрантските малцинства, най-вече от арабски страни. Основна цел и принос на представеното изследване е проследяване на нагласите и социалните дистанции спрямо имигранти – руснаци и араби – не само на българското етническо мнозинство, но и на най-големите етнически малцинства в страната - български турци и роми. Изследването е проведено сред 1216 лица с българска, турска и ромска етническа самоидентификация в 3 области с различно съотношение на етносите – Монтана, Кърджали и Стара Загора. Най-общо, резултатите разкриват, че нагласите спрямо руснаците са по-положителни, а дистанциите спрямо тях - по-къси в сравнение с тези към арабите в България. Но дори нагласите към арабите не са толкова негативни, колкото нагласите към традиционно най-дискриминираното ромско малцинство. Етносът е значим фактор, диференциращ нагласите и социалните дистанции спрямо двете имигрантски общности. Проследява се и ефектът на възприетия икономически статус, както и влиянието на социално-демографски фактори като пол, възраст, степен на образование и религиозност.

Статията има за цел да изследва връзката между нагласите за емиграция с цел намиране на работа и фактическия опит с трудова емиграцията след приключване на формалното образование и в процеса на намиране на първа работа сред младите хора в България. Използвани са емпирични данни от проведеното през 2014 г. представително проучване сред младите хора, които са завършили образование и са направили преходите от образование към работа през последните пет години. Фокусът на емпиричното изследване е върху една възрастова кохорта (родените през 1980-1999 г.) и върху един конкретен преход, значим за младежката възраст - от образование към работа. Резултатите от изследването показват, че емиграцията не е масовият избор на младите хора в България. След 2007 г., когато България става член на ЕС и по време на глобалната икономическа криза 2009-2013 г., когато младите хора излизат от образованието и правят прехода към пазара на труда, емиграцията представлява една от потенциалните възможности, които младите хора преценяват дали да се възползват за по-кратки или за по-дълги престои в чужбина с цел намиране на работа, осигуряване на доход и на автономност от родителите. Не всички категории млади хора се възползват в еднаква степен от възможността за работа в чужбина. Емиграцията e значима възможност в нееднаква степен за младите хора с различни характеристики сред идентифицираните като значими – образование, социален произход, пол, етнос, регион на местоживеене. Предходната емиграция влияе значимо върху нагласите за последващо търсене на работа в чужбина.

Целта на настоящата статия е да анализира най-емблематичната фигура на висококвалифицираната миграция - лекарската. Тя ще бъде изследвана в пет перспективи: многоизмерния символен капитал (професионален, хуманитарен, икономически, демократичен), периодизацията и динамиката на push/pull факторите, сблъсъкът на два дискурса за лекарската миграция, както и нейните парадокси. Основен фокус на изследването са фигурите на миграцията в бяло. Емпиричното изследване е проведено в периода 2012 - 14 г. в България и няколко европейски страни, на първо място Франция, като обхваща различни категории лекари: директорите на три големи столични болници, лекари, емигрирали в ЕС, лекари, завърнали се от страни-членки, лекари с намерение на имигрират, мобилни лекари без намерение да имигрират, мобилни лекари, практикуващи в две страни.

Процесите на глобализацизация и урбанизация, международна миграция и свободното движение на хора, поставят теорията за гражданството в един съвсем нов контекст. В него границите и съдържанието на гражданството се променят, провокират се нови размисли за корпуса на понятието, отварят се нови аналитични терени. Редица анализатори разработват теории за нови форми на гражданственост. Настоящият текст представя едно такова концептуализиране – това за глокалното гражданство. При него анализът отива отвъд формално определените граници, права и задължения на гражданството. Негови носители са мобилните хора, а ключова характеристика е гражданският активизъм и саморефлексия.

Статията представя резултати от представително извадково изследване сред българите в Испания. В извадката попадат 506 души, живеещи в 25 различни населени места. Това предоставя възможност да се открои образователния, трудов и имуществен статут на българите, живеещи в Испания по време на провеждане на изследването. Дискутира се и въпроса „Ще се завърнат ли българите от Испания?“ Статията предлага оценка за степента на знание на български език от най-младите, както и честотата на контактите на диаспората с близките им останали в България.

Целта на настоящата статия е да се потърсят доказателства за и против тезата, че съществува връзка между миграционните движения и опитът, който се придобива при миграция от една страна и промяната в ценностите от друга. Обект са ценностите на ромите, които са емигрирали от и завърнали са се в България в контекста на обкръжението в приемащата и изпращащата страна – ценностите на немигриралите роми, на не-ромите в България и на мнозинствата в приемащите страни. Изследвани са ценности, които и преди са били обект на изследване под една или друга форма. Търси се дали има промяна в нагласите спрямо традиционните ценности и тези на модерното време; в отношението към образованието, по въпросите за интеграцията на ромите и в репрезентациите за тях. Въз основа на данни от две изследвания (Регионалното изследване за ромите на ПРООН/СБ/ЕС за 2011 г. и Европейското социално изследване – пета вълна/2010 г.)е направен сравнителен анализ между ценности, споделяни от мнозинствата в приемащите страни и България; между ценности на българските роми и на не-ромите, които живеят в близост до ромски общности; между ценности на роми - завърнали се емигранти и роми, които никога не са мигрирали.Откроени са промените в ценностната система на ромите екс-мигранти и техния характер. Потърсени са и предложени възможни обяснения за тези промени.

В настоящото изследване са анализирани промените в броя и локализацията на ромската етническа група в Северозападна България. Проследени са влиянието на естественото възпроизводство и миграционните процеси върху пространствената дислокация на ромите. Установени са два периода в изменението на структурата на селищата с различен относителен дял на ромското население: до края на 80-те години, и от началото на 90-те години, когато се очертава ясна тенденция на нарастване на селищата с висок относителен дял на ромите (над 10 %), които достигат близо 50 % през последното преброяване (2011 г.), като броят на ромите в тях е още по-голям и достига близо 70 %. Промяната в етническата структура на селищата и разрастване на териториалната им локализация, води до възникването и постепенното разрастване на Северозападния ареал с висока концентрация на ромско население, който обхваща през 2011 г. 4.1 % от площта на страната и 8.9 % от ромите в страната.