Разгледани са съвременни теоретични постановки за инерцията (потенциала за прираст) на населението, известна като „моментум“, които са използвани за изследване на промените в размера и структурата на населението на България по пол и възраст през периода 1947-2009 г. Моментумът на населението намалява непрекъснато от средата на миналия век, когато възрастовата структура е създавала потенциал за бъдещо нарастване на населението с 27%. В началото на 90-те години на миналия век, потенциалът за нарастване е изчерпан и се трасформира в нарастващ потенциал за бъдещо намаляване, който за 2009 г. е около 20%. Разлагането на моментума на стабилна и нестабилна компонента показва силна дестабилизация на възрастовата структура и силно стеснен режим на възпроизводство от 90-те години на миналия век. Изчисляването на повъзрастови моментуми показва наличие на специфични тенденции в отделните възрастови групи. Изследването на тенденциите на общия и повъзрастовите моментуми, в контекста на демографския преход, хвърля допълнителна светлина върху механизма на демографското остаряване у нас.

В статията са показани данни и интерпретация на данни относно демографското развитие на Руската федерация през последните десетилетия. В тази страна, една от най-големите по население в света, естественият прираст е отрицателен от началото на 90-те години на ХХ в. – началото на демократизацията и прехода към пазарна икономика. През последните 5-6 години обаче той се приближава към нула. Салдото от външната миграция е положително през последните десетилятия, въпреки че има значителна емиграция, която обаче през последните години затихва. Тенденциите на раждаемостта и смъртността са подобни на тези, наблюдавани в други източноевропейски страни, но в Русия различията между двата пола, по отношение на средната продължителност на живота са по-значими, отколкото в другите държави. Поради това, броят на жените сред населението в средните и високите възрасти е много по-голям от този на мъжете, което се проявява в изкривяване на възрастово-половата пирамида. В статията се прави коментар относно обясненията за тенденциите на смъртността в Русия, особено при мъжкия пол.

Целта на настоящата статия е да представи динамиката в семейните, брачните и родителските ценности и нагласи в България в сравнение с Полша и Норвегия за последните две десетилетия (1990-2008). Направен е опит да се проследят различията и сходствата в ценностните ориентации и динамиката на изменение сред поколенията на младите (18-29), средната възраст (30-49) и възрастните (50 год. и нагоре) в два конкретни времеви периода – началото на 90-те (1990 год.) и края на първото десетилетие на новото хилядолетие (2008 год.) в трите общества. Представените резултати целят да се очертае контекстно вариативния характер на ВДП и българската специфика при протичането на модернизационните процеси в частносемейната сфера в условията на продължаваща социално-икономическа криза.

В статията е представен проблемът за проявленията на социалните неравенства по възрастов признак в обществото и социалната среда и е обоснована необходимостта от преодоляването им като фактор за хармонизиране на междугенерационните отношения. Анализирани са позициите на възрастните хора и промените в тях под влияние на условията на пазарното стопанство, демографската и социално-икономическата криза. Очертани са параметрите на социалната им неравнопоставеност на пазара на труда, в областта на доходите и разпределителните отношения, достъпът им до ресурсите на обществото и социалните услуги. Конкретните измерения на социалните неравенства са представени с оглед разкриване на техния генезис, обхвата на различни факторни въздействия и най-вече с оглед на провеждането на ефективни политики, целящи изграждането на общество на всички възрасти. Неравнопоставеността на възрастното поколение се разглежда и като резултат от промените в социалните норми и ценности. Те рефлектират върху оценките, свързани с приноса му в развитието, жизнения му опит и знания, на ролята му в процеса на обновлението на поколенията. Рационалният подход за посрещането на предизвикателствата на стареенето е в противоположната посока – разкриване потенциала на възрастната генерация, мотивирането й за активен и пълноценен живот, оползотворяване на ресурсите й.

Тази статия разглежда възприятията, които са свързани с процеса на остаряване, както и със структурата, и значението на социалната мрежа в село Баня, община Панагюрище. Позовавайки се на комбинация от количествени и качествени методи, изследването показва, че възрастните хора в село Баня възприемат остаряването значително негативно. Те страдат от многобройни проблеми като например бедност, влошено здраве в комбинация с ниско качество на здравното обслужване и самота. Към негативното изживяване на процеса на остаряване допринасят също така силното присъствие на смъртта и няколко негативни стереотипи, свързани с възрастните хора. Позитивите от процеса на остаряване в село Баня са удовлетворението от пенсионирането и радостта от възможността на възрастните хора да се грижат за своите деца и внуци. Размерът на социалната мрежа на възрастните хора в село Баня е по-малък от размера на социалните мрежи на възрастните хора в други краища на света. Този факт е особено валиден през зимата, когато тези, които живеят само временно в село Баня, се завръщат към градския си живот. Въпреки това хората в селото имат силно чуство за единност, те са здраво свързани и взаимно се подкрепят. Най-важните източници на социална подкрепа в селото са децата и съпрузите. Но тъй като децата често живеят далече от родителите си, съседите са тези, които всъщност изпълняват ролята на източник на социална подкрепа.

Българското село векове е било гръбнак на нацията и икономикодемографски фундамент за нейното съществуване. В средата на ХХ в. селата и селското население преживяват дълбока криза, причинена от социалните и стопанските експерименти на наложилия се тоталитарен режим. Отнемането на земята и земеделския инвентар от селяните и последвалите масови миграции към градовете предизвикват тежка демографска криза в селските райони. За половин век селското население се стопява наполовина, а близо 1000 села изчезват или почти напълно се обезлюдяват. Настъпилите сред 1989 г. демократични промени не слагат край на негативните демографски тенденции в развитието на селските райони. Разликите в условията и стандарта на живот между града и селото дори се задълбочават. Българското село се превръща в място за напускане.

В статията се проучват проблемите, свързани със значителната черкезка колонизация на територията на Дунавския вилает през 60-те и 70-те години на XIX в. Установява се числеността на черкезките преселници и се разкриват действията, които предприема османската власт за тяхното настаняване и адаптиране към обществено-икономическия живот на областта. Анализират се резултатите от османската политика във връзка с „черкезкия въпрос”, който оказва силно влияние върху цялостното развитие на този обширен регион от българските земи.

В статията се изследват демографски структури, свързани с етническия състав на населението. Използвани са основни резултати от преброяването на населението през 2011 г., като се правят сравнения с предходни преброявания и анализи на други автори по повдигнатите проблеми. Резултатите показват, че през последните 20 години процентът на населението от трите основни етнически групи не се изменя съществено. От други изследвания3 е известно, че раждаемостта при ромската и турската етнически групи е по-висока от тази при българската. Една от причините за наблюдаваната стационарност в етническото разпределение, е преминаването на лица от една етническа група към друга в процеса на етническа самоидентификация. В статията се правят коментари към изследваните структури на населението, които подпомагат анализа на табличния и графичен илюстративен материал. Предстои втора част на статията, в която ще бъдат разгледани етническите структури по признаците: образование, жилищни условия и здравен статус.

Целта на настоящото изследване е да се очертае как българската етнодемографска статистика е разглеждала идентичностите на българоезичните мюсюлмани (включително идентичността на помаците) през времето на своето съществуване. Представен е сравнителен анализ на наличните данни за тази специфична група. Констатирано е, че официална информация за помаците е налице само в публикациите за преброяванията през 1900, 1905, 1910, 1920 и частично през 1926 г., макар че те са наблюдавани под названието българомохамедани, също така през 1956, 1992, 2001 и вероятно през 1934 г. Така става очевидно, че българската официална статистика игнорира съществуването на помаците за твърде дълъг период – от 1926 г. до сега. Сравнението на данните показва, ча в началото на ХХ в. (до 1920 г.) групата на говорещите български език мюсюлмани приблизително съвпада с групата на помаците, особено в окръзите и околиите на Южна България, където тогава живеят повече от 90 % и от двете групи. Понастоящем обаче групата на българоезичните мюсюлмани се е разцепила според тяхното етническо самоопределение в няколко подгрупи, главно помаци, българи и турци. Накрая е направена препоръката помаците да бъдат разглеждани отделно и по адекватен начин при бъдещите преброявания, като съответните данни, отнасящи се до тях, бъдат публикувани официално.

-